Радикалните феминстки като цяло са на мнение, че с изключение на садомазохизма, лесбийската сексуалност осъществява парадигма на женските сексуални потребности - такава, каквато удовлетворява желанието на жената и нейните собствени страсти. Различно от либералния и марксистки феминизъм, радикалните феминстки гледат на лесбийството като на нещо по-голямо и в този чисто личностен избор, те виждат неминуем отказ от патриархалната форма на сексуалност.Още повече, много радикални феминистки утвърждават схващането, че за да счита себе си феминистка, настоящата жена е длъжна да бъде лесбийка. Например, Шарлот Банч се отказа да приеме хетеросексуалността като качество на сегашните феминистки, защото "самата същност в определението на хетеросексуалността произлиза от лозунга "мъжът преди всичко"". Тя потвърждава, че именно мъжката култура определя лесбийството като "личностен избор", защото признанието на политическата значимост на това явление, не е в техен интерес. "Тъй като за лесбийките - феминистки това /секса/ не е лична работа, това е политически въпрос - заглушен от насилието и властите". И защото последиците от лесбийството отиват по-далеч от сексуалността "Лесбийството се явява заплаха за политическата идеологическа и икономическа основа на мъжкото превъзходство". Въз основата на това твърдение за природата на хетеросексуалността и влиянието, което оказва върху нея лесбийството, следва, че само лесбийките могат да бъдат настоящи феминистки и че лесбийството трябва да се приема като революционен отказ от всички мъжки институции, счита Ш. Банч. Въпреки безкомпромисните позиции на лесбийките от лагера на Ш. Банч, не всички радикални лесбо-феминистки изключват хетеросексуалността като псевдофеминизъм.При това много лесбийки феминистки се съгласяват, че въпреки острия диалог между лесбийство и феминизъм, тези дебати могат да бъдат взаимно полезни. Общата цел на лесбийки и феминистки е формиране на женско общество, а също общо е и желанието всяка жена да може да реализира своите възможности, да възприема и да поддържа жените. Защото за жените, предпочитащи общество от други жени, компанията на мъжът има нещо необичайно или неблагозвучно в условията на патриархат. Нас ни обединява упоритостта, с която настояваме за близки отношения между жените, което позволява на лесбийство и феминизъм да организират обща съпротива срещу "мъжката власт".
Обаче въпреки тази връзка на лесбийството с феминизма, отношенията между тях не винаги са щастливи. Много лесбийки не считат себе си за феминистки, особено тогава когато лесбийката има либерална политическа ориентация и/или не е склонна да критикува активно тези патриархални институции като кариера, семейство, религия. Позицията на такава лесбийка е изразена като утвърждение на "така се случи, че човека, с когото спя е жена" или "моя сексуален живот си е моя работа". В контекста на основния жизнен избор, това аполитично заявление трябва да се възприема като разумно и напълно функционално. Ако успешната кариера на жената изисква мълчание по въпросите, касаещи личния и живот, то на нея не и е необходимо да декларира своето лесбийство. В условия, при които обществения и личния живот на човека са разединени, както трябва и да бъде по мнение на обществото, на тях може да се гледа отделно, което и почти винаги се получава. Такова положение зависи, разбира се, от установяване на либерална толерантност по отношение на лесбийството като алтернатива на сексуално предпочитание. Обаче честото срещане на отсъствие на подобна толеранстност в реалния живот, мотивира лесбийките към политизиране, към борба за правата на сексуалните малцинства, към "излез изпод полата". Обществената неприязън към лесбийките, негативните реакции срещу публичното проявление на любовта между жени, могат да предизвикат двуяки реакции: или към подтискане в себе си на тези проявления, или към увеличаване на лесбийските идентичности и лесбийското общество. Различието между политическия и аполитичен подход е същото, каквото е и при протеста и мълчанието.
Радикалните феминистки - лесбийки потвърждават, че политически избор в полза на протеста води както до позитивни, така и до негативни последствия. От една страна, да живееш като открита лесбийка често поражда конфликти с приятели, роднини, близки, обкръжение, а като правило носи и всички предпоставки за бедност, доколкото, освен в редки изключения, в нашето общество жена без мъж е равно на необезпечена жена. От друга страна, откритото самоутвърждение на лесбийска идентичност дава усещане за цялост и самодостатъчност. Политически ориентираната лесбийка не дели своя живот на публична и частна сфера, на задължително мълчание от една страна и възможно самоосъждане от друга. Нестрадаща от излишна скромност, тя може да бъде активен участник в женските общества и колективи, които осигуряват необходимостта и от приятелско общуване и среда, каквито отсъстват в традиционното общество, в което лесбийката е подложена на отхвърляне. Спасена от необходимостта да се подчинява на патриархалното правило, че има "добър" или "нормален" секс за жените, политизираната лесбийка започва да усеща признаците на дискриминация, както в отношението спрямо нея самата, така и срещу други дискриминирани хора, които обществото се стреми да контролира. Достигането на това съзнание в развитието създава основата, необходима за обединението на потисканите малцинства, за създаване на достатъчно мощни коалиции, за да бъде гарантирано "освобождението" на всички членове на тези общества. Но ако има в лесбийството феминизма и други политизирани течения толкова много общо, защо няколко лесбийки отстояват своя сепаратизъм? Защо обричат себе си на изолация, вместо да обединят своите усилия с други потискани групи? За да се обяснят възможните причини за това явление, необходимо е да се разбере добре сепаратизмът като цяло, и лесбийският в частност.
За да не губим време в оправдание или осъждане на сепаратизма, може би ще е полезно да го разглеждаме като нещо, което се практикува от всички хора, особено от онези, които се борят за социални изменения. Всеки човек, понякога съзнателно, понякога не, се включва в множеството обществени отношения. Как само ние започваме да се замисляме за своето място в това общество, да се питаме как, кога и под какъв образ съществуваме в него. Отказвайки се от няколко вида отношения - не плащаме данък ядрено въоражаване, бойкотираме апартейда в ЮАР, отказваме се от военна с лужба, например - всички ние осъществяваме акт на несътрудничество, неучастие, следователно практикуваме сепаратизъм. Реалните промени понякога изискват от нас да се откажем от неподходящите отношения като или им изменим или създадем тяхна алтернатива. Често това отделение става потребно, ако в тези отношения ние сме подложени на дискриминация. Феминисткият сепаратизъм се отличава от сепаратизма като цяло с това, което Мерилин Фрай описа като откъсване "от: мъжкото - институции, взаимоотношения, роли, действия, които са основани на доминиран на мъжа и съхранение на мъжките привилегии - разграничение, инициирано и поддържано от жени". С този образ, отказал се да подражава на съществуващия "status quo", феминистките отделят себе си от патриархалното общество, установило "status quo". Ако бъдем по-конкретни, то те създават нови пространства за жени - такива като групите за развитие на съзнанието в 70-те, центрове за работа с проблеми по изнасилвания, обществени мероприятия само за жени, домове за жертви на домашно насилие, женски художествени галерии - с всичко това феминистките осъществяват акт на сепаратизъм. Разбира се някои феминистки отиват още по-далеч в опитите си да разрушат мъжкото превъзходство и да възвърнат на жените правото на самоопределение и нещо, което е още по-важно - да станат господарки на своя живот. Те се отказват да жертват кариерата си, само защото техните партньори - мъже са поискали това от тях, отказват да правят секс с партньорите си, когато нямат желание, не желаят да отговарят "да", ако искат да кажат "не". Обобщавайки казаното от М. Фрай, можем да кажем, че основата в борбата на жените против патриархата е осигуряването на "достъп" до всичко, което владеят мъжете, доколкото "Патриархалната повеля" ни учи, че мъжете задължително имат право да упражняват власт върху жените. Необходимо е жените да отнемат, преориентират и пресъздадат материалните ценности и услуги, създавани до днес от мъже, така че да отслабят и дори разрушат патриархалната власт.
Тъй като самите настоящи ценности и услуги, които жените предоставят на мъжете имат отношение или са пряко свързани със секса, не е изненадващо, че често феминисткия сепаратизъм увлича след себе си лесбийския сепаратизъм (който отказва участие в хетеросексуалните институции). Този отказ от участие може да бъде съвършенно безкомпромисен, както у Шарлот Банч и Джил Джонстън, които отстояват позицията, че жената не може да бъде свободна, докато има сексуални отношения с мъже. Но този призив към отказ от хетеросексуалността, може да бъде по-малко радикален, както у Адриен Рич която счита, че всички феминистки, включително и хетеросексуалните, в желанието си да се отъждествят с другите жени се явяват лесбийки: "Именно лесбийката вътре в нас провокира нашето въображение, влияе на нашия език, формира тясна връзка на жените с жени. Именно на лесбийката принадлежи нашето творческо начало, защото послушната бащина дъщеричка е само ненужна отпусната кранта." Според Адриенн Рич, за да се достигне лесбийство - т.е. такъв потенциал, се изисква определен стадий на развитие. Тя смята, че жените създават "лесбийски континуум", "някаква основа, произтичаща от женския опит, натрупан откакто съществува човешка история", включително опит "първична близост между жени", приятелство и взаимна щедрост. За принципно важно тя не счита това, че жените са лишили мъжете си от любов и внимание, а това, че те ги отдават на други жени.
От казаното до тук, се налага извода, че лесбийския сепаратизъм не е някакъв малък стадий от развитието на феминисткия сепаратизъм, нито се явява по-малко или повече правилен. Автономното женско пространство, независимо дали е лесбийско или не, е възможност за жените да се избавят от потребностите и влиянието на мъжете, така че да изградят своята "цялост", както я нарича Мери Дейли. В средите на радикалните феминистки - лесбийки, Дейли не е единствената, която описва мъжът като посегател на женския съюз. Не е единствена и във вярата си, че "оздравителните реакции на съществуващите условия се явяват в контекст като обезпечение на утвърждаващата се самоидентификация на жените като диви и уникални, контекст, който отсъства в патриархалната култура." Дейли обвинява патриархата в изкореняване на истинската женска същност и счита, че жените са длъжни да разрушат "митовете, идеологии и обществени структури", които използват мъжете, за да ограничават женското въображение. В условия, в които всички тези структури и концепции формират съществувашия социален контекст, не е изненадващо, че Дейли призовава феминистките да излязат "не толкова от институциите на хетеросексуалността, колкото от всички патриархални интитуции, като религиозни училища, професионални организации, семейство". Приемайки за непривлекателен този призив към пълна изолация и независимост от мъжа, болшинството феминистки сепаратистки далеч не са толкова радикални, както Дейли. Според тях, абсолютното отделяне от мъжете не е толкова невъзможно, колкото ненужно на много жени. Той е недостижим, по мнението на автора на "Не се обръщай назад", поради още една причина: "дори група лесбийки да създаде съвършено изолирана група, която взаимно се подкрепя в някакъв глух ъгъл на земята, парите за покупка на тази територия, ще трябва да се заработят в същата тази онаследена система, а жените досега се явяват субекти на нацията, правителството, закона". Абсолютното отделяне е нежелателно и защото "жените могат да разрушат патриархата, чрез конфронтация, а не чрез изолиране от него".
